Тайната на Странджа – Нестинарството

Смятано за наследство от траките, отречено от Църквата и признато от ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, туристическа атракция и ритуал за изгонване на зли духове и молитва за берекет – това е нестинарството.

Един от най-древните и, може би заради това, най-тайнствени обичаи все още живее по българските земи. Макар да се практикува и в няколко села в Родопите, нестинарството е най-автентично запазено в странджанското село Българи. Стара легенда за възраждането на обичая се носи и до днес. Говори се, че когато турците нападнали и опожарили селото по време на Османското робство, възрастна жена се втурнала боса в горящата църква, за да спасява иконите. От огъня обаче тя успяла да спаси само иконата на Св. Св. Константин и Елена. Излязла от църквата, сякаш в транс, преминавайки през горещата жарава.

Макар да не е достатъчно исторически издържана, тази легена донякъде обяснява защо танцуващите върху въглени нестинари държат в ръцете си именно иконата на Св. Св. Константин и Елена и то на деня, в който се честват светите майка и син – 21 май (в някои райони празнуват обичая по стар стил – на 3 юни). Въпреки, че Църквата отрича обичая и го обявява за езически.

Историците търсят корена на думата нестинарство в гръцките „анастенагмос“ – дишане, въздишане, заради поведението на самите нестинари по време на обреда. Други го свързват с думата „хестия“ – огън, както и с „анастено“ – възкръсване. Нито едно обяснение за поризхода на думата, както и за самия обичай, не е категорично и междувременно – всяко изглежда по-малко или повече логично. Произхода на този тайнствен обичай остава загадка. Няма обяснение и защо краката на танцуващите нестинари не изгарят в огъня. Но нестинарството е факт.

Рано сутринта на 21 май нестинарите се приготвят за предстоящите танци вечерта, като изнасят иконата на Св. Св. Константин и Елена от църквата и извършват т.нар. „обличане“ – обгръщат иконата с огненочервен плат, обшит със стари монети. Следвани от цялото село, отиват край аязмото на Св. Св. Константин и Елена, където държалката на иконата се измива ритуално. След това нестинарите, които ще танцуват върху огъня вечерта, прекарват деня затворени в усамотение – в молитва и под звуците на специална мелодия от тъпан. Междувременно, обикновено по-възрастен нестинар, който вече не танцува, кладе огъня и го поддържа целия ден, за да се събере достатъчно жарава. Привечер, под звуците на гайда и тъпани, нестинарите тръгват с процесия към площада на селото, където кръг с диаметър около 2 метра и с дебелина на жарта 5-6см, очаква техния танц. Изпаднали в транс, държейки икона на Св. Св. Константин и Елена, нестинарите влизат в огъня със силни викове и първо правят кръст. След това започва същинския им танц. По време на обичая някои правят предсказания.

Нестинарите вярват, че огъня пречиства, „възкресява“ душата. Отблъсква злите духове, лекува болестите, опрощава греховете. Понякога нестинари носят на ръце болен човек, докато танцуват в огъня, и молят за опрощението му и изцеляването му.

А как се става нестинар? И това остава загадка. Според едни трябва да ти е дадено по рождение. Според други, можеш да се научиш, ако силно вярваш. А според трети – може да ти го предаде само друг, истински нестинар.

Макар и всичко около нестинарството да остава забулено в мистерия, едно е сигурно – нестинарството е живо и до днес. Един от обичаите, които всеки българин трябва да види на живо поне веднъж в живота си. И да разкаже за него на поколенията. И да ги изпрати в Странджа, която ще ги потопи в своята тайна.